Защо и кога изгарящата страст се превръща в отвращение и ненавист? В разсъжденията си на тема секс, твърде много залагаме на „химията”, която по мистериозен начин свързва партньорите в сексуалната двойка. Чес то сме убедени, че щастието в леглото е единствено въпрос на късмет да попаднеш на точния човек. Ако това бе така, то как да си обясним факта, че у много двойки, започнали с изгаряща страст връзката си, само след месеци пламъкът угасва и дори може да се превърне в отвращение и ненавист.

По-добри възможности дава представата, в която взаимното еротично привличане е неотменима предпоставка за успешния старт на сексуалните отношения, но за да могат те да се развият и оцелеят, очевидно е нужно още нещо. Това, което гарантира пълно разкриване еротичния потенциал на двамата е способността им непрекъснато да се откриват взаимно и постоянно да търсят нови възможности за съпреживяване, в променящите се условия на съжителството. Малко хора са настроени да виждат ключа към сексуалното усъвършенстване именно тук. Често под „адаптация” в двойката се разбира „изкуството да правиш компромиси”. Тази популярна теза е дълбоко погрешна. Тя е израз на робска нагласа, на готовност да „склониш глава”, за да не бъдеш посечен, да се „снишиш”, докато духа вятърът, за да продължиш след това да си правиш каквото си знаеш. Тази психология на потисничеството се е загнездила в националния ни манталитет, тъй като векове наред е осигурявала физическото оцеляване във враждебна и агресивна социална среда. Днес обаче „компромисът” е част от технологията на самоподтисничество и манипулация, който в никакъв случай не води към семейно щастие.

За да разберем капана на „компромиса”, нека изясним неговата същност. В същността на компромисния избор е идеята да отстъпиш и да се примириш с невъзможността да постигнеш своето. В живота неизбежно възникват ситуации, при които има сблъсък на интереси. Те поставят въпроса как да се намери и какво да е решението. Дори в природата вариантите са различни в зависимост от това как ще приемем другия, с когото имаме различни интереси. Ако възприемем позициите като „антагонистични”, то другият ще бъде обявен за „враг”. При условие, че възприемаме врага като по-слаб от нас или като равностоен противник – ние го нападаме с цел да го победим и да наложим своята воля. В случай, че противникът е по-силен обаче, не ни остава друго освен да бягаме или да отстъпим тактически (да направим компромис), за да съберем сили и да се подготвим за следващия удар. По тази логика, компромисът е привидно отстъпление, което прикрива желанието ни за реванш в следващ момент.

Правещият компромис е готов да пренебрегне интересите си под напора на външния натиск, но той не се отказва от тях, нито пък приема наложената му воля като свой съзнателен избор. В този смисъл компромисното решение не е истинско решение на конфликта. То само потулва за момент сблъсъка, за да му даде възможност да се разгори в друг момент и по друг повод. Навярно поради тази причина повечето от семейните конфликти, решавани с компромис, се разгарят още повече. Масло в този огън сипват и аксиоми като „по-умният отстъпва”, които правят победата на посилния за момента, безсмислена и краткотрайна. Каква е алтернативата? Ако приемем, че разминаването в интересите е неизбежно следствие от това, че хората са различни, много по-спокойно бихме приели конфликтите като естествен момент от живота и на най-добрите двойки. Наличието на различни интереси съвсем не означава да обявим сблъсъка за „антагонистичен” и да следваме логиката „или моето, или твоето”. Дори в природата съществува моделът на симбиозата, при който различията се използват за съвместното оцеляване. Аналогът в човешките отношения е търсенето на взаимно приемлив вариант за преодоляване на конфликта.

Това предполага наличие на умения за преговаряне, способност да се разбере и приеме позицията на другия, както и да се представи собствената позиция. Постигането на „консенсус”, а не компромисът е конструктивния изход от спора. Изглежда просто на пръв поглед, но за да се стремят към консенсус, и двете страни трябва да се откажат от идеята, че тяхната истина е единствено валидната, че те са прави, а другия е крив. При конструктивното преговаряне човек приема, че той вижда само част от истината от собствената си позиция, но цялата истина включва и погледа на другия, който неизбежно трябва да бъде разбран и отчетен.

Повече в новия брой на вестник "Дева".

Доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м. Сексолог-психотерапевт 02/ 958 49 25 www.erbos.com