В своите книги „Анатомия на любовта”(1992) и „Защо обичаме” (2004) изтъкнатата американска изследователка Хелен Фишър представя своята революционна теория за естеството на сексуалната връзка.

Тя изхожда от позициите на еволюционната сексология, която се опитва да разбере моделите на полово поведение при човека през призмата на биологичната му целесъобразност. Днес вече не е достатъчно просто да декларираме, че сексуалната връзка при човека изпълнява две функции – репродуктивна (създаване на поколение) и хедонистична (доставяне на еротично удоволствие). Връзката между сексуалното желание, романтичната любов и трайната интимна свързаност между дългогодишни партньори би могла да се разбере и като еволюционно развитие на различни репродуктивни програми, заложени дълбоко в нашата човешка природа. Този подход позволява ясно да се разграничат сексуалното желание, влюбеността и любовта, като едновременно с това биха могли да се развенчаят и някои популярни митове за разликите между мъжката и женската сексуалност.

Отправна точка в разбирането на сексуалното поведение не само при човека, но и при останалите животински видове, е създаването на оптимални условия за зачеване, износване и отглеждане на бъдещото поколение. На биологично ниво това изисква изпълнението на три основни задачи: Поддържане на сексуално напрежение между представителите на двата пола с цел те да се търсят и откриват, стремеж за свързване с конкретен партньор и преодоляване на евентуалните пречки за осъществяване на сексуален контакт с него и (не на последно място), изграждане на трайна връзка между партньорите в родителската двойка, която гарантира оптимални условия за отглеждане на бъдещото поколение. Научните проучвания разкриват, че тези три задачи се реализират благодарение на три различни биологични програми, заложени в мозъка на човека и много други висши животни. Тези програми се осъществяват от различни мозъчни структури и ангажират различни невромедиатори и хормони.

Първата програма – „Сексуално желание” се активира с настъпване на половото съзряване и при двата пола. Тя се поддържа главно благодарение на хормона тестостерон и поражда взаимен интерес и търсене на индивиди от противоположния пол. Сексуалното напрежение при мъжете е значително по-силно и то често се свързва с агресивни елементи, необходими за конкурентната борба. При жените сексуалното желание и готовност за свързване с мъжкия пол се демонстрира като предизвикателно поведение, целящо да привлече вниманието на мъжете и да провокира тяхната активност. В еротичната игра има задължителен „съспенс”, който цели да селектира „най-достойния”. Това е част от магията на еротичното привличане, при което жената разпалва мъжките страсти, отлагайки във времето жадуваната награда. По правило за да я заслужи, прелъстеният мъж е необходимо да изпълни поредица от тестове, които да потвърдят неговите качества и да осигурят шанса му да остави наследствената си следа в историята.

При непосредствена среща на представителите на двата пола неизбежно се включва втората сексуална програма – „Романтичната любов”. При нея цялата еротична енергия е концентрирана единствено към един представител на другия пол – „еротичният избраник”. Върху обекта на романтичната любов ние проектираме най-съкровените си блянове и често го използваме като закачалка за собствените ни мечти и очаквания. За да изпълни репродуктивната си мисия, природата целенасочено замъглява съзнанието ни в този момент като силно занижава критичността ни към нашия любим или любима. Освен това, в този момент природата мощно форсира и системите за самовъзнаграждение в мозъка, които ни карат да се чувстваме като дрогирани. Отделянето на огромни количества „хормони на щастието” ни кара да летим и да преодоляваме какви ли не изпитания пред възможността да сме с избраната половинка. Крайната цел на тази фаза от любовната програма е осъществяването на сношение и възникването на бременност. Тъй като това не винаги става от първия опит, природата е предвидила достатъчно дълъг период на еротична екзалтация за да се постигне тази важна биологична мисия. За съжаление никой индивид не би издържал продължителното пребиваване в това високо енергично състояние и затова след период от шест месеца до две години романтичната любов обикновено затихва. Много хора погрешно интерпретират този факт като „отмиране на любовта”. Всъщност става дума за преминаване към следващата фаза на сексуалния сценарий, целящ изграждане на трайна връзка между бъдещите родители.

Трайната интимна свързаност между сексуалните партньори е третата еротична програма, която съществено се различава от предхождащата я романтична любов. Нейната задача е да осигури сътрудничеството и взаимната подкрепа на двамата родители в продължителен период от време, необходим за отглеждането и възпитанието на създаденото поколение. Новороденото при човека е сравнително най-безпомощно в сравнение с останалите видове висши животни и това налага период от близо 18 години, през който е необходимо двамата родители да си взаимодействат по специфичен начин за да осигурят оцеляването, развитието и просперитета на младото поколение. Тази задача при човека не е само въпрос на морален императив. Тя е дълбоко кодирана в биологичната ни природа и се поддържа от множество нервни структури и хормони, най-важен от които е хормонът окситоцин. Той се отделя при еротичните преживявания на партньорите в сексуалната двойка и така улеснява поведението им на сътрудничество, разбирателство, толерантност и свързаност. Този факт обяснява защо двойките с пълноценен сексуален живот много по-успешно се справят с неизбежните конфликти на семейния живот. Очевидно природата е предвидила сексуалния контакт не само за репродукция, но и за трайно свързване между партньорите в родителската двойка. В тази посока работят и възникващите сексуални стереотипи, които правят сексуалната активност толкова по-устойчива, колкото по-продължителна е една връзка.

В светлината на представената теория бихме могли да погледнем по различен начин на някои широко разпространени убеждения. Един от най-честите митове гласи - „Бракът е гробница на любовта”
Това твърдение е базирано на опита, че с времето романтичната любов неизбежно отзвучава и отрезвявайки от първоначалното любовно опиянение много хора остават разочаровани от свой избор. Истината е, че с времето любовта не просто изчезва. Романтичната влюбеност, с типичната и страст и еуфория би могла да се трансформира в много по-земна, спокойна и дълбока интимна любов между хора, който се познават добре и ясно осъзнават какво точно ги свързва в общия им житейски път. В нашата култура романтичната любов много по-често е била възпявана и се е превърнала в синоним на любовта, необвързана с ангажиментите на семейството. Бракът за повечето предходни поколения е бил въпрос на икономически интереси, като рядко индивидуалната любов на ангажираните в него е била необходимо условие. Съвременните хора за пръв път имат масовата възможност да избират партньорите си за семеен живот според собствените си еротични предпочитания, поради което зрялата интимна любов в брака е сравнително ново предизвикателство за човешкия опит. До каква степен съпрузите ще постигнат зряла интимност зависи от степента на личностната им зрелост и уменията им за пълноценно общуване. Това обяснява защо едва 20 на сто от семейните двойки създават дълбоката и трайна еротична връзка.

Друг широко разпространен мит обяснява мъжката похотливост и нестихващ стремеж към нови сексуални завоевания сред жените с „биологичната природа” на силния пол. Според тази „теория”, партньорите неизбежно си „омръзват” с времето и единственият начин да се запази сексуалното желание живо предполага постоянна смяна на еротичните обекти. Наистина такъв модел на сексуално поведение съществува, но той е характерен за по-нисшите животни, при които не са необходими продължителни родителски грижи за поколението, особено от страна на бащата. Човекът категорично не спада към тази група. Невъзможността да се изградят трайни отношения на интимна свързаност с постоянен сексуален партньор не е белег на „мъжкарство”, а е по-скоро израз на личностен дефицит и затруднение в преминаването към една по-зряла фаза от човешкото ни развитие. В тази насока всеки от нас се нуждае не само от положителен опит в семейството, от което идва. Изкуството на семейното партниране все по-често е цел на разнообразни образователни програми в цивилизования свят, към който и ние постепенно се доближаваме.

Доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м.н.

Сексолог-психотерапевт

02/9584925

www.erbos.com